Благодарю замечательную болгарскую поэтессу
Марию Магдалену Костадинову


http://www.stihi.ru/avtor/mariniki

 
за замечательные переводы моих
стихотворений на болгарский язык:

 
 

http://www.stihi.ru/2008/06/19/588

След границата на битието...

Как страшно е да излезеш на битието след границата...-
Само удар един, и ти си повален на колене...
И книгата, от която една глава съм и аз,
разсипва се на множество от страници тайствени...

И думите мъдри, осъзнавайки, че няма място за тях,
разумно е да отлетят към светове, където са родени...
И тогава те и без мен, събитията ще творят
в едно пространство без граници, цени и съмнения...

И в звездните висоти, изведнъж, спомняйки си за мен,
за моето присъствие мъничко ще се натъжат...
И изследвайки моя дух в съня вечен, небесен,
те с любов илюзията от веригите ще освободят...

И безграничността на чувствата, полета и мечтите,
и в ореола на думите на битието в пространството,
безсилието на старите догми, на висотата всевластието... --
в състояние на размисъл ще разтворят моето земно "Аз"...

Тогава ще опозная живота...
*


Храм небесен

http://www.stihi.ru/2008/06/18/4116

Бяха дни такива - не исках да живея…
Можех само с вяра искрена да оцелея.
Превърнах се в прозрачна, ласкава река,
през потока хорски, като прошка течах.

И тръгна животът от щастие към щастие мечтано,
частица светла съм от Твореца избрана.
Нека вихри захвърлят ме в тъмната бездна,
само по-ярка ще стана, по-мощна и светла.

Господи Всесилни, моля, прегърни ме!
Достойно всичко свое искам да приема.
Благослови пътя ми незрим с успехи,
вечната любов в сърцето ще ми е утеха.

Ти - усмивка си щастлива на моето лице!
А аз, само лъч светлина от Твоето сияние.
През бездна от болка към Тебе вървях,
по пътя на вярата към Тебе пълзях..

И смирено пред живота паднах на колене...
Само ред съм от страници милиарди обновени.
Страстите разхвърлих всичките на ветровете,
вливам се щастлива в Твоя храм небесен!...
*

 
Ты бросилась в бездну,
чтоб я мог спокойно летать...

http://htwww.stihi.ru/2011/03/12/1273

Ти се хвърли в бездната,
за да мога аз спокойно да летя...


Ти в смъртта потъна, за да мога аз в безсмъртие да творя!..

Ин и Ян...- двойственост на душата...

Ние по дух - сме едно, но съдбата ни се раздвои...-

Ти се хвърли в бездната, за да мога аз спокойно да летя...
И през разстоянието връзка тайнствена се прояви -
на всеки от нас - на вечната тъга светият печат...

Когато аз тъгувам, твоята душа се къса на части,

а радостен ли съм - леко ти е да дишаш и да живееш.
Ти си - моя болка, адска,.. аз - твое небе и щастие,
Без тъмни енергии - светлите - сложно ни е да познаем...

Сменят си фатално един на друг находките - със загуби...

За всеки ангел в живота ще се намерят и бесове...-
И "Реквием" на Моцарт - е пропаст за духа на Салиери,
а в Пушкин отново стрелят през времето на Дантес...

С цунами от емоции се сменя затишието на мислите,

и се чува в безмълвието, как силно нишката пулсира,
с която са пронизани мощта на битието и безсилието...-
за да се слеят в пак едно и нова сила да се роди..

Ти в смъртта потъна, за да мога аз в безсмъртие да творя!..

*

 
 
Границите на живота и смъртта...
живей и чувствай - едновременно...

Да съхраниш духовното ядро – е висшо искуство...

А така ни се иска да се доберем до върха...
И Животът ни възпитава, държейки ни с чувство
до стона на мислите и безмълвието на душата...

По склона на безчестието се изкачваме упорито,

безумно изхвърляйки застраховката „съвест-чест”...
И забравяме – онова, което е тленно и илюзорно...
Нали, времето е сбито в точката – „било-ще бъде-днес”...

Митът се разрушава, превръщайки се в „равнина”...-

Изменя времето мислите, формата и цвета...
И разбираме с разума си...- не е по-важен върха,
от светлината в душата на любовта и красотата..

Смъртта така страстно целува, че не се събуждаш...

И оставяйки телата бездиханни,...
позволява ни да се домогнем до сферата на духа,
изгарайки енергиите низши до въглени...

А дотогава – живей и чувствай – едновременно...

Цени границите на живота и смъртта...- мъдър бъди!
Любовта е безсмъртна...- златната среда на онова,
което свише ни е дадено,...не забравяй ти!

Playcast:
http://www.playcast.ru/view/1426572/1d7d1612fdfe81d8ce6e05fa7c0e44a30a840a1cpl



Научете се от облаците...believe in love...

http://www.stihi.ru/2012/05/04/743

Научете се от облаците...
-да мислите мъдро и високо...-
Да не съдите дълбокото на вековете,
да приемате и да губите леко...

Да не броите ни минути, ни години,...

Безметежно в небето да плавате,
пропускайки чудотворната светлина,
с цяла душа онова, което е, да обичате...

Научете се от облаците... -

с наслада да носите кръста си... -
нежно милвайки същността на думите...
прославяйки красотата небесна...

И извисявайки се в пространството,...

дори превръщайки се във облак,
светлата тъга, за да потече от небетовъ
в вечния ритъм на "believe in love"...

Научете се от облаците....
*

С това плаче моята душа...
не със сълзи.. а със светла тъга...
 
 
Заключен умът със седем катинара,
и през пролуките на оскъдни размисли,
странни съсерици от думи се катерят...-
от звуко-буквени мисли – мумии.
Избухвайки на тъмно и светло,
животът ражда в душата цунами...
Всеки взрив – следа от разрушение...
Какво правиш с нас, ти време?..
Страстно се блъска ураган от емоции
в границите на световните желания,...-
Точка,.. взрив,.. докато съм жива
в морето-на вечни-човешки-страдания...
Бездна-болка не ще ми даде да дишам...-
Ту ме притисне... ту леко ме отпусне...
С това плаче моята душа...
Не със сълзи.. а със светла тъга...
*


Аритмия на душата...пространствено - медитивно...

Красиво да тъгува - не всекиму се удава...sorry...нарушените ритми, и времето късат чувствата на части...Но за да не се случи, съзнанието с живота не спори...- седя,...медитирам...мъдрост,...търпение,...щастие...
Ти знаешь и сам, че зад границата цари нирвана, а в плътните светове може душата до пепел да изгори...И все пак се проявяви през времето...- а тук е така странно...-налага се да се яде и спи, просто за да живееш...
Защо прилетя?...Стана ти жално на родната душа?.. Прозрял си, как изгаря живота под огъня на събитията?...- но тук това е така естествено...- времето руши всяка частица, живееща извън укритието...
Е, как ти се виждат хората?...- класно?...напреко прозрачни...прозира през душите - твърде забавно...А отдолу - навсякъде пречки,...мрачно,..и звуци досадни....плахи, съвсем неясни...
Въобще не се оплаквам,...знам, че така и трябва...- колкото повече са изпитанията, толкова повече духът се калява...- не бива да се гледа скептично - това не е самохвалство...- без вяра в любовта и Твореца - светлината в душата помръква...
Красиво да тъгува - не всекиму се удава...sorry...цари аритмия...- полет и пак падане...Но за да не се случи, съзнанието с нищо не спори, уповава се с душатана мъдростта,...любовта,...и търпението...
 
*

Аз не плача...- небето ми плаче...
http://www.stihi.ru/2010/03/17/990

Аз не плача ...- небето ми плаче...
Времето с болката се оплодотвори...
Обърка се душата - било ли е, или не...
И в потока на тъгата се разтвори...

Потъвайки в бездната на размишления,
зад пределите на живота прониквайки,
моли се духът за вяра и за прошка,
милващ нежно небето със мисли...

Струните тайнствени на паметта
нощта в бездънни сънища прибира,
изпълвайки сърцето с лунна светлина,
в първите лъчи на слънцето умира...

Мята се душата...било ли е, или не?...
В долината на чувства пак се оплита...
Аз не плача ...- небето ми плаче
с тъга без край и без начало...
*


Привиквам да обагрям мислите си
с вълшебната четка...
 
http://www.stihi.ru/2008/12/20/2990

Вятър грубо от дърветата брули увяхналите листа,
дъждове безумни се леят от вселенската небесна чаша...
Привиквам бъдното да обагрям с вълшебната четка,
дори и мислите ми да зацапват сълзливия пейзаж...

Привиквам, обичайки, да пускам това, което за миг само
докоснало се до мен, отново се стреми към небесата...
Облива ме времето пак с енергия жива и с вдъхновение,
животът ще помогне с любов и силна вяра в чудесата...

Суетата във вълните от мисли и думи – е просто химера
в това странно съзвездие от светове далечни и близки...
Привиквам да летя с ума си там, където мъдрост и вяра
с любов отмиват небесно – безмълвната плащеница...

Привиквам да не мисля за онова, отишло си безвъзвратно
и в пепел превърнало моите загуби чувствено-парещи...
Испитанията ще усилят моя разум и дух многократно,
размислите ще отворят към познанието вечно вратите...

Привиквам да обагрям мислите си с вълшебната четка,
дори, ако душата ми се тревожи от унилия пейзаж...
Милва вятърът с вълна от страст заспалите листа,
поток на вдъхновение се лее от вселенската небесна чаша...
*

Празнота е...от огледалото да премахнеш своето отражение

Какво безумно въображение...-
от огледалото да премахнеш своето отражение
и дълго да гледаш в празнотата...
Нарушавайки хармонията на миследвиженията,
сам да се обречеш на болка и поражения...-
опасна словесна отрова...

И тояга, и скиптър - със живота платени...
И важно е да се разбере, какво ни е предназначено...
И свято всеки миг да го браним...
Днес на трон ще ни възнесе мирозданието,
а утре сурово ще ни прати в изгнание...-
Всичко дадено, ти мъдро приеми...

Съдбата пази, да се прахосваш не трябва...
Вещае подсъзнанието за това, което ни чака,
напълно му се довери, докрай...
Тунелът временен - сякаш, пропаст незрима е,..
страда в него душата, безмълвно ранима,..
бъди ти двойно по-силен и мъдър...

И падайки долу, не вини обкръжаващите...
че във вихър си попаднал, духа и плътта изтезаващ,..
гордост и злост усмири...
Преодолей с душа миражите-изпитания,
ти бездната на времето пропусни през съзнанието,
и във вечността отново полети!..
*

Пространствен Пиърсинг и
Временни Татуировки на съзнанието

Не потрепвай, бейби, замълчи,…нали търпението е злато…
Животът не напразно на мъдрост с векове ни учи…и учи…
Изблик мигновен на болка в душата…- и съзнанието пробито…
Пространствен Мислен Пиърсинг…- какво ли може да е по-печално?

Не си струва да се свиваме до точка – довери се на теченията,
на онези енергии висши, които съставляват Вселената…
”Пръстенът на Соломон” се добавя към всички поколения…-
внедряване на символа на мъдростта в живота – съкровено…

Ако ли Печат Фатален от съдбата е предназначен,
ще насекат душата Татуировките… и скъпи, и по-болезнени…
За тайнствените рисунки енергии огромни са употребени,
защото много ще бъде дадено, но и по-строги ще са мерките…

Едва ли ще забележиш Пиърсинга или Татуировките на съзнанието…-
но в мислите и чувствата мощта на знаците съдбовни ще се отрази,...
за да можеш ти достойно и мъдро да преживееш изпитанията,
в болката изгаряйки, да станеш прозрачен и отново да се възродиш!..
*

 

Зад границата на войната...в разрушените
от смъртта траншеи...

В разрушените от смъртта траншеи, толкова млади момчета бяха убити...
Много мъки тук преживяха, мигът на победата бе откупен със сълзи.
Малък отдих...а над ада зъл и огнен тревожно се промъкваше зората.
За успеха по глътка отпиха Влад, Серега, Михалич и аз...

Този дом ни остави врагът преди час...отпътувайки за другия свят...
Тихо, вонящо, само пепелища от сажди и затихващи болка, страх и гняв...
Без думи напразни във въздуха....мислеше всеки за нещо свое и мило...
Спомени назад тълкулнаха времето...детство, младост, дом и семейство...

Сладък приказен филм...мама до мене, ухае на горещо мляко и хляб...
На дасинга бушуваме до припадък, двамата със Юрка все заедно...
Ето и Иришка... с поглед я милвам, потръпвайки от страст и любов...
Синът и дъщерята тичат наоколо...въздишка...чуден миг от моя живот...

Ако можех да знам за нашата раздяла...този миг щях двойно да ценя...
  + + + + + + + + + + + +
Отново на взрива протяжните звуци...и няма край тази страшна война...

Жесток вой на бомби...колко ли може Мириса на смърт душата да вдиша?!...
Под прицела огнен е невъзможно за прекрасното и светлото да се мечтае...
И дойде сигнал за настъпление...значи, трябва да изоставим окопа...
и в зловещото кърваво течечие да летим...между смъртта и живота...

Взрив...и изгаряща вълна помита мисли, чувства, тела... -пустота...
Превърна се бездната в братска могила...Вечността отвори Врата...
Много мъки тук преживяха...мигът на победата бе откупен със сълзи...
В разрушените от смъртта траншеи нечие щастие остана завинаги...
*

Свръхестествен Танц на Седемте Покривала...

Когато ще падне седмото покривало
от моята прозрачна трепетна душа,
ще се погрижа в обятията на астрала,
танца на живота в мислите си да завърша…
И светлият ангел в огнената дреха
шестия покров ще помогне да сваля…
за да може разумът с любов и надежда
да танцува в безстрастните сфери на смъртта…

Звукът на медна тръба и вълните златни
да се влея ще помогнат в петия океан…
Ще загасят праха на енергиите святи –
духа ще усмирят на бушуващия вулкан…
Ще изчезнат в бездната тленните покрови,
четвъртият слой ще прояви на живота същността…-
със зелена светлина змеят ще избухне сурово,
страстите изгаряйки, прочиствайки Пътя...

Все по-ярък е танцът!... Красиви са звуците!...
ДО, РЕ, МИ, ФА,…СОЛ божествената …
Осоляват се вълните на радости и мъки…-
любов и щастие болката ще унищожат!..
ЛА,.. СИни небеса…потоци ледени…
лилаво сияещ залез от чувства…
ще отнесат навътре потоци временни…-
тук със сътворението правят ада и рая...

Когато паднат незримите покрови,
ще отговаря за всичко странницата-душа…
Законите на смъртта святи и сурови –
не ще възнесат, лукавството и грешността…
Четирдесет дни…и душите почиват…-
завършен е танцът „Чудните Покривала”…-
И в сферите на вечните странствания отлитат…-
на земните страсти тържествен финал…
*

Пеперуда в пространството на скафандър

Блъска се пеперуда в пространството на скафандър--
силата на духа, погребана в тялото...--
Вестител на болката - огнен саламандър
живота ни – на "преди" и "след" мълчаливо разделя...--
Зъбки остри се впиват нахално
в размислите, достигащи същността...
телцето на жертвата обречено и печално
в капана попада на безнадеждността...

Чудо-пленница, частица от вселената,
силата на живота, погребан в смъртта...--
Кой ти изпраща такива испитания
в този странен и безмилостен кръговрат?...
На мълчание доживотно осъдено тялото
не трепери в страстен вихър от желания...
Безкрайното търпение - няма предели
в разтопените измерения на познанието...

Колко мъжество ще е нужно на пространството
за да уравновеси мъдростта на съдбата...
Като в кръг тежък от ада с много болка белязан
се блъска пленницата безизходно в мрака...
И колкото е по-близо до ядрото – лава разтопена,
толкова по абстрактни са вибрациите на съзнанието...
В странна капсула, телесно - приземителна
е погребано ковчежето с познанието ...

Блъска се пеперуда в пространството на скафандър ...
*

Есенин и Дънкан в Долината на Мечтите
и Вечното Познание...

Танцувай, душа! Лети по чувствени простори!
Тайнствена няма тръпка на слепите страсти...
Проникнала напреко през светия небесен взор,
полети от любов до звездите!...А ако паднеш..-

Не плачи, душа...-в света между Небето и Земята
отблясъкът на твоите емоции и грош не струва...
И провисва мисълта между куршумите и примката...
Привлича в бездната смъртта, тялото осъждайки...

Прости...в Долината на Мечтите и Вечното Познание
сред мислите си да летя на мене ми е съдено...
Не всекиму е дадено - да обича от разстояние,..
Но ако връзката е силна, и ти ще дойдеш след мен...-

*
Нахвърлила се на плътта змия проклета...-
Есенин и Дънкан - на нишки временни...
Зад битието - на съдбата им отливка...-
за да станат душите им прозрачни и силни...

Живей, любов!..в лъчи горейки, топят се маски...
И ликът на Айседора - така е приказно красив...
Есенин вечно жив е и с мисли поласкан...-
Танцуват пак под Божествения свят мотив...
*


Раждащият мъж - е вселенски символ
на страстта!..

Звуко - откровение...

Познанието мисли ражда, прониквайки в същността на живота,
реално отразявайки това, което наоколо се мярка...
Като звуци многоцветни, в тях синтезът е на мирозданието,
на мозъка влияят странно, раждайки във нас желанията.

Раждащият мъж - съсирек вселенски е от страст...
Всяка болка безсилна е пред висшата Божия власт...
Сякаш и мислите - деца ще го разкъсат на части,
и на границата на смъртта, ще потъне във вълните на щастието!..

Неговото съзнание свише съдбата благославя
и със знаците на Вселенския дух оплодотворява...
Зачатието от музи - безсмъртно е във кръговрата...
Чайковски, Моцарт, Глинка - отвъд времето са, отвъд смъртта...

Ето, нотният лист ласкае вълната на въображението,
съзнанието се разтича в потока на сътворението...
Бетховен с наслаждение в света на музиката се потопя,
и във вълните на вдъхновението, дете - шедьовър се ражда...

Танцуват звездите нежно под "Лунната соната" -
Познанието е безбрежно,.. а диханието му свято...
Забравата е безсилна пред висшата Божия власт...
Раждащият мъж - вселенски символ е на страст!..
*

Младенци - по разум, старци по дух...

Извън пола, извън времето и разстоянието, облича ни животът в енерго-желания...
И тази зависимост във нас прониква, и нашите тела отвътре разяжда...
Така ръждата желязото изяжда...- и поток от разрушения безмълвно се раждат...
Процес е това естествен и даже полезен - от почистване се нуждае конструкцията желязна.

И ние с удивление понякога наблюдаваме, как неизбежно във времето топим се...
От горест на парчета телесни се късаме, от страсти в екстаз блаженно тресем се...
Летим енергично, или падаме болезнено, в пространството душите ни висят безволно...
И отново сбирайки всички енерго-желания, себе си обричаме на живот - скитане...

Уморени от блуждаене в светове необятни, оттърсвайки се от миражи и дела непонятни,
изведнъж в самата сърцевина замираме, прозрачни, светли, велики и невинни...
Внезапно прозрели, разтворени в съзнанието, ние даже не помним енерго-желанията...
Нас ни приемат океаните на битието, на вълните на безсмъртие и любов ни люлеят...

И ние като малки деца заспиваме, на Твореца в обятията, на света най-нежните...
Забравили за земните миражи и разрухата... Младенци - по разум, старци - по дух,
ние странно-порочни и светло-невинни, от една сърцевина частици святи сме...
Нищожно-велики чудо-създания, плуващи във вълните на любов и познание!...
*


Вселенската игра…- съдбата
ни разбърква мислите…

Вселенската игра…- съдбата ни разбърква мислите…
А аз – една от картите съм в колодата временна…
И главното е – да се следи, съвестта да не виси
между Небето и Земята, когато дойдат за мен…

Емоции кипят,… и резултатът е неизвестен…
Колко важно е напред, да се премисля всеки ход.
И ако си сглупил, или просто, не си бил честен,
ще отговаряш за това, когато му дойде времето…

Даряват ни с живот и смърт, възможност за творение,
но единствено съдбата ни решава, как да се играе…
Нека да гори в сърцата източник на вдъхновение,
в любими светове да можем да летим с душите!

Изгаря пламъкът на чувствата, отиват си годините…-
и картите на битието ще превърне времето във прах…
Когато Творецът моят Дух се падне от колодата,
ще осъзная мигновено, че Вечността не е игра…
*
 


Звезди се целуват...

Ще приседна тихичко до сърцето
и ще докосна с устни душата ...
пустотата, моят свят и иконата
ще разделят пак с мене тъгата...

А зад прозореца се целуват звезди
и с любов е изпълнен светът,
там, където се милват душите -
няма невъзможни неща...

Понякога съдбата ни готви
испитания за душата и за сърцето,
а мислите ни затваря завинаги
в необичайно и тайно ковчеже...

И скитаме се цял живот без покой,
напразно търсим към познанието ключа,
със сянката се борим зверски и отчаяно
или тъжно и кротко замълчаваме.

Отново безсъница тъгата обвива --
като загадъчен лунен воал!
Размислите с нишка тънка заплита,
навявайки само мъка и печал...

Ще приседна тихичко до сърцето
и ще докосна с устни душата ...
пустотата, моят свят и иконата
пак ще разделят с мене тъгата...

А зад прозореца се целуват звезди
и с любов изпълнен е светът,
там, където се милват душите -
няма невъзможни неща...
*
 
 
Да съм някъде там... след предела на думите..

Да съм, някъде там... макар и веднъж
така ми се иска да те погледна...
Да ти подаря във стихове вечност...
Където и да си, просто бъди там...
Семейството достатъчно е за теб,..-
А видно има съдбата свой резон...
Не дава винаги животът ответ -
от какъв плод на любовта е роден...
Само знам, след предела на думите,
където проявява се всичко там,
ще разделим ние духовната кръв,
на съдбата книгата да прочетем,
живота опознавайки "от... и до..."
Отново молитва в тихото шепна...-
макар и да ми бъде много трудно
младенец да стана на душата ти...

Да съм там... след предела на думите...
 
*
 
 
Прости ми, съдба, за свалените крила!...

...размисли на духа...

Прокрадна се Новата година с меките си, снежни лапи,
и във водовъртежа на думи и дела ме тласна на шега!...
Проблемите жизнени – имат своите си особени аромати...
Тях трябва да ги преживееш... - те дадени са за това...

В нощта на Рождество мислите ми ще са светли,
и в огледалото на Съдбата ще погледна с надежда…
Чудесен е животът!...- въпрос и отговор така са близки…
В бездната на думите полезно е – да видиш същността…

Прости ми, моя душа, за пречупените чувства,
за вълните от емоции там, където мълчание трябва...
Нали да умееш, да твориш – велико е изкуство,
само мъдростта и любовта – могат с това да ни дарят...

И натрупвайки на любовта енергията свята,
извисен над себе си, болката отхвърляш и страховете,
ще си спомня висината небесна, вълшебно златна,
и ще се окажа в родни, Божествени светове!..

Прости ми, моя съдба, за свалените крила!...
Понякога душата да лети – няма време и сили...
Но помня всеки миг, когато се носих щастлива,
в потока неземен Божествено съм творила!...

И как страшно беше в тъга сърцето да се задушава,
несгодите за да пребори на волята стожерът,
мислите си ще сбера, със сила напълвайки разума,
в простора небесен ще литна и пътят си ще продължа...
 
*
 
 
Благословено

Отнася времето
нашите желания във вечността…
Есента сърдито
скърби с порои от емоции и тъга …
Здравите ни връзки
съдбата изтънява с мъка от раздяла,
крилата на муза
облак, пълен със сълзи затруднява…
Нощем в безсъници
сърцето все към спомени се връща
Втъкнати иглите –
на мислите във везбата чувствата завръщат…
Сливане съдбовно
на далечна приказка напомня,
влияние бурно
съдбата ми сивоока в бездната отнася…
Спи, ти мой любими,
нека замък от щастие да ти се присъни –
странно и незримо
чудото-движение на съдбата–колесница,
винаги блажени
тези, които себеподобните си не съдят,
и Благословено
всичко, което е било, може да бъде и ще бъде…
Събудена есента,
с порои от прошки ще отмие обидите,
и разсмивайки се,
първата снежинка в дланите си ще разтопи
 
*
 
Прозрачна е вратата към безсмъртието, но...
 

На стълбата на битието – стъпалата водят в небето,
прозрачна е вратата към безсмъртието, но е трудно да се влезе през нея ... --
Енергията ли изгуби? ..- праволинеен е пътят към небитието ... --
а доколко е скрит в съзнанието на звяра - не намираш покоя ...

Ето, на спешно бързащите нагоре, енергия се дава безпристрастно ... --
И...отново – редуват се стъпките ...в многобройните опити...
От съвестта няма спасение – с нея да спориш е винаги опасно ...
Всевиждащ небесен поглед - това което съществува, не остава скрито...

Важно е да се познаваш, да проникнеш чрез себе си до същността ...
И изплува ли порок – да можеш без жал да отхвърлиш греха...
Нали душите си изгубваме по течението, без волята и решимоста,
с възможността да спрем крана – задушаваме и успеха...

И може да отнеме цял живот -- в търсене знаците неми на познанието
По стъпалата на добро, и на зло ... - накъде си устремен ти? ..
Искам душата да лети! ..- във всеки етап на битието...
Нека разумът и духът ти помогнат да достигнеш всички мечти!

На стълбата на битието – стъпалата водят в небето ...

*

 

На душата клиничната смърт с

мирено ме научи...

http://www.stihi.ru/2011/01/22/981
От изминал живот...десет години назад...

* * *
Височината на падането...

Във водовъртежа на предсказани загуби съдбата страстно ме стегна…
И тази болка е по своему прекрасна – и няма за какво повече сега да се боя…
Все още се гърча понякога, но пък все по-силна се връщам към себе си…
И отлитам надълбоко в Празнотата, за да усетя напълно височината…
на падането…

* * *
Благата вест

Престанах да си късам нервите и с кал да замерям цветя…Престанах всичко да смятам по пътя си жизнен…
О щастие!...-чудо на чудесата!...- отслабна напора на съдбата…-ударите от минали стихии смекчиха се...
В миг сред световете изгубени Господ ме намери, и над душата ми наранена благата вест прочете…
След това от коленете ми издрани Творецът ме вдигна…- духът ми, излязъл от огъня, от щастие засия…
И обезсилено мълчеше болката прозряна, когато във себе си Потокът Небесен ме прибра…

* * *
Прозрение...

На душата клиничната смърт смирено ме научи…- огъна се каменната твърдина и за опрощение зарида…
И отлитащата душа, почти стигнала до края, изведнъж се огледа, едва дишайки, и усмихна се, замирайки…
Засияха изведнъж небесата, и духът към трона златен се понесе, когато платната разтваряйки носеше се душата по небосклона
през бездни от звезди и вихър на планети…А аз прозрях и се събудих,…и навсякъде Божията светлина сияеше…- и пак душата ми към мен се върна…

*
 

А Пролетта - пъстра целува го страстно!..
сняг заболява...
 

Затопленият сняг през пролетта заболява и с последните си сили белее сред полята...
Толкова дълго царуващ по ниви и пътища, кристално блестящ по покривите на къщите!..
И сега избледнял, и никому ненужен, лежи и мърмори, сякаш, от простуда болен...
А Пролетта - пъстра целува го страстно!.. Горещи лъчи!..За болните - то е опасно...

Ето, ручеи текат – сякаш снежинките плачат, а по тях черни врани от безделие скачат...
За зимата, пролетта е – чародейка зла! С всеки ден изминал топи се, изчезва снегът...
Зимата не ще разбере – и напразно се сърди! Като му дойде времето – тя пак ще се възроди!
Остават завинаги верни ледените и слуги и виелици пак ще обсипят полята със ласки...

Година след година, животът лицето си сменя... Позволява ни само за миг един да се слеем...
Наблюдава сластно, как сърдечно се топим, как в нега нежна, любовна отново цъфтим...
И след това изпил на чувствата нектара, с вихъра на годините гаси в душите ни пожара.
И вдъхвайки ни скреж със ледено дихание, той пътя заличава на радост и мечтания...

И душата, преминала през мъките на ада приема на тялото смъртта като небесна награда.
И в сънища прозрачни, потънала безгрижно покой ще намери, сливайки живота със вечното...
Затопленият сняг през пролетта заболява и с последните си сили белее сред полята.
Толкова дълго царуващ по ниви и пътища, кристално блестящ по покривите на къщите!..
 
 
Аз - ключът съм от Райската врата...
от името на любовта...

Взриви се любовта така, че нищо не оцеля...
Промъквах се по нея в останките от тишина
и напразно се опитвах илюзията да спася
в обкръжението кърваво на загуба и на вина...

Испитание беше това на сила и на вяра,
и взриви се сърцето, не издържайки раздялата...
Но съхранявайки в душата непорочност свята,
във плен попаднах на мъка безумна до премала...

Даже лунните сълзи на небето не бяха спасение -
Аз цялата бях болка, аз просто загинах...
И в тъжния сумрак витаеха съмнения -
"Беше ли? Беше ли? Беше ли?" - всички те питаха...

"АЗ - ВЕЧНАТА ЛЮБОВ, само формата си сменям...
Дали взривена от раздяла или от загуба топяща се,
аз щастие си оставам и на всички ви казвам:
Каквато и да съм била,
Аз - Ключът съм от Райската врата...
ИМА МЕ.
ИМА МЕ.
ИМА МЕ!..

Вечната Любов
© kosmovidenie.ru. Все права защищены.   Представиться системе